— Да се откажеш от всичко, така ли? След толкова години труд, и то само защото една нощ някаква си жена и нейните книги…

— Милдред, само да я беше видяла!

— Аз нямам нищо общо с нея. Не е трябвало да пази тези книги. Тя сама си е виновна, да е мислила навреме. Мразя я! А тя взела, че разстроила и теб, и ето, ти си готов да останем без жилище, без работа, без всичко.

— Ти не беше там да видиш какво стана! — каза той. — Сигурно има нещо в книгите, нещо, което не можем дори да си представим, за да накара една жена да остане в горящата къща; в тях непременно трябва да има нещо. Човек не остава ей така, за нищо.

— Тя просто е била побъркана.

— Не, беше съвсем нормална, може би по-нормална, отколкото сме ние с теб, а ние я изгорихме.

— Всичко това е вече изтекла вода.

— Не вода, а огън. Ти виждала ли си някога опожарена къща? Дни наред след пожара тя тлее. Няма да забравя този пожар до края на живота си. Господи! Цяла нощ мислено се опитвах да го изгася. Щях да полудея.

— Да си мислил за това, преди да ставаш пожарникар.

— Да съм мислил! — възкликна той. — Имах ли избор? Дядо ми и баща ми бяха пожарникари. Дори насън вървях по техните стъпки.

В гостната свиреха танцова мелодия.

— Днес си първа смяна — каза Милдред. — Още преди два часа трябваше да отидеш на работа. Току-що се сетих.

— Не става дума само за смъртта на тази жена — продължи Монтег. — Снощи си мислех за всичкия бензин, който съм излял през последните десет години. Замислих се и за книгите. И за пръв път разбрах, че зад всяка от тези книги стои човек. Някакъв човек ги е съчинил. Някакъв човек дълго се е трудил, за да ги напише черно на бяло. А тази мисъл никога преди не ми беше идвала наум. — Той стана от леглото. — Някакъв човек може би е посветил целия си живот, за да запише някои от своите мисли, след като дълго е проучвал и света, и живота, и ето, идвам аз — бум! — и за две минути всичко е свършено.

— Остави ме на мира — каза Милдред. — Аз не съм виновна за нищо.