— Бийти! — каза Милдред.

— Не може да бъде Бийти.

— Върнал се е! — прошепна тя.

Откъм входната врата отново се чу шепот: „Имате посетител…“

— Няма да отваряме! — Монтег се облегна на стената, после бавно приклекна и смутено започна да побутва книгите с палеца си, с показалеца си. Трепереше и много му се искаше пак да натика книгите зад решетката на вентилатора, но знаеше, че няма сили отново да се изправи лице срещу лице с Бийти. Отпусна се и седна, а гласът от входната врата отново се обади, този път по-настойчиво. Монтег взе една малка книжка от пода.

— Откъде да започнем? — Той разтвори книгата по средата и се загледа в текста. — Смятам, че ще е най-добре да започнем от началото.

— Той ще влезе — каза Милдред — и ще ни изгори заедно с книгите!

Гласът от входната врата най-сетне млъкна. Последва тишина. Монтег усети, че има някой зад вратата, че някой стои там и се ослушва. След това чу стъпки, които се отдалечиха по пътечката и през полянката.

— Да видим какво пише тук — каза Монтег.

Той произнесе думите задъхано, с мъчително усилие. Прехвърли десетина страници и най-после се спря на някакъв текст:

— Какво значи това? — обади се Милдред, която седеше в другия край на хола. — Не виждам никакъв смисъл! Капитанът беше прав!

— Чакай, чакай! — каза Монтег. — Ще започнем отново, от началото.

Втора част

Ситото и пясъкът

Те четоха през дългия следобед, а студеният ноемврийски дъжд се сипеше от небето върху притихналата къща. Седяха в хола, защото гостната изглеждаше празна и сива, когато стените й не искряха от оранжеви и жълти конфети, без фойерверките и без жените в златисти рокли и мъжете в костюми от черно кадифе, които, подобно на фокусници, измъкваха петдесеткилограмови зайци от сребърните си цилиндри. Гостната беше мъртва, но Милдред непрестанно поглеждаше натам с безизразно лице, докато Монтег крачеше из стаята и сядаше по турски на пода; той прочиташе на глас някои страници по десет пъти.