„Не може точно да се определи моментът, в който се поражда приятелството. Както когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-сетне идва една капка, която го препълва, така и в поредицата от прояви на приятелство идва една, която грабва сърцето ти.“
Монтег спря да чете и се вслуша в ромоленето на дъжда.
— Дали не стана така с мен и с девойката от съседната къща? Толкова се мъчих да го разбера!
— Тя е мъртва. За бога, нека говорим за някой, който е жив.
Монтег не погледна жена си, а разтреперан прекоси хола, отиде в кухнята и дълго време стоя там, наблюдавайки как дъждът се блъска в прозорците; когато се успокои, той се върна сред сивата светлина на хола.
Разтвори друга книга.
— Любимата тема — Аз!
Погледна косо към телевизионната стена.
— Любимата тема — Аз!
— Виж, това го разбирам — каза Милдред.
— Но любимата тема на Кларис не беше нейната собствена личност. Тя се интересуваше от всички други хора, включително и от мен. Тя беше първият човек, който от толкова години насам истински ми хареса. Тя беше първият човек, който ме погледна право в очите, като че ли аз имах някакво значение. — Той вдигна от пода двете книги. — Тези хора отдавна са умрели, но зная, че думите им по един или друг начин сочат към Кларис.
Отвън, в дъжда, откъм входната врата се чу тихо дращене.
Монтег замръзна на място. Милдред отвори уста и се прилепи до стената.
— Зад вратата… има някой… защо ли електронният глас не ни предупреждава?
— Аз го изключих.
Изпод вратата се чу леко сумтене, леко дихание на електрическа пара.
Милдред се изсмя:
— Та това е някакво куче. Искаш ли да го изгоня?