— Вече никой никого не слуша. Не мога да говоря на телевизионните стени, защото те ми крещят. Не мога да говоря с жена си, защото тя слуша стените. Искам просто някой да чуе това, което имам да кажа. И може би ако говоря достатъчно дълго, думите ми ще придобият някакъв смисъл. От вас искам да ме научите да разбирам онова, което чета.
Фейбър се вгледа в продълговатото лице на Монтег със синкавопепелявите бузи.
— А какво ви разтърси? Какво изтръгна факела от ръцете ви?
— Не зная. Имаме всичко необходимо, за да бъдем щастливи, но не сме щастливи. Нещо липсва. Огледах се наоколо. Единственото нещо, за което с положителност зная, че липсва, това са книгите, които съм изгорил през последните десет-двайсет години. Затова си помислих, че книгите може да помогнат.
— Вие сте безнадежден романтик — каза Фейбър. — Това би звучало смешно, ако не беше толкова сериозно. Вие всъщност нямате нужда от книги, а от някои от нещата, които едно време се казваха в книгите. Същите неща би могло и днес да ги има в програмите на „семействата“ в телевизионните гостни. Програмите на радиото или телевизията и днес биха могли да бъдат проводник на знания, но не са. Не, не само от книги имате нужда вие! Търсете онова, от което имате нужда, навсякъде, където можете да го намерите — в стари грамофонни плочи, стари филми, стари приятели; търсете го в природата, търсете го у самия себе си.