— Простете. Човек трябва да бъде предпазлив.

Очите му не можеха да се отделят от книгата под мишницата на Монтег.

— Значи, вярно е.

Монтег влезе. Вратата се затвори зад него.

— Седнете. — Фейбър вървеше заднишком, сякаш се боеше, че книгата може да изчезне дори ако за миг откъсне поглед от нея. Спалнята зад него беше отворена и вътре, върху едно бюро, се валяха в безпорядък апаратури и стоманени инструменти. Монтег успя само да ги зърне, защото Фейбър, виждайки, че вниманието на Монтег се отклонява, бързо се извърна, затвори вратата към спалнята и застана пред нея, стискайки бравата с трепереща ръка. Погледът му колебливо се върна към Монтег, който вече седеше, сложил книгата върху коленете си.

— Книгата… вие откъде?…

— Откраднах я.

Фейбър за пръв път вдигна глава и погледна Монтег в очите.

— Вие сте смел човек.

— Не — каза Монтег. — Но жена ми е на смъртно легло. Един мой приятел вече умря. Един друг човек, който можеше да ми бъде приятел, бе изгорен преди по-малко от двайсет и четири часа. Вие сте единственият, който знаех, че може да ми помогне. Да прогледна. Да прогледна…

Ръцете на Фейбър нервно потръпваха върху коленете му.

— Може ли?

— Моля! — Монтег му подаде книгата.

— Толкова време мина. Аз не съм религиозен. Но толкова време мина. — Фейбър започна да прелиства страниците, спирайки се тук-таме, за да прочете някой ред. — Точно такава е, каквато си я спомням. Господи, как са я променили днес в нашите „гостни“! Сега Христос е член на „семейството“. Често се питам дали бог би познал собствения си син, така както сме го наконтили, или по-скоро така както, сме го окарикатурили. Когато не прави рекламни намеци за някои стоки, които всеки вярващ непременно трябва да си купи, прилича на къс захаросана дъвка. — Фейбър помириса книгата. — Знаете ли, че книгите миришат на индийско орехче или на някаква друга подправка от далечна страна? Когато бях малък, така обичах да ги мириша.