Фейбър разтърси глава, като че ли току-що се събуждаше.

— Монтег, имате ли пари?

— Имам малко. Четири-петстотин долара. Защо?

— Донесете ги. Познавам един човек, който преди половин век печаташе вестника на нашия университет. Същата онази година, в началото на новия семестър, когато влязох в аудиторията, заварих само един студент, който се беше записал да изучава история на драмата от Есхил до О’Нийл. Разбирате ли? Приличаше на красива статуя от лед, която се топи на слънцето. Спомням си как вестниците загиваха като огромни молци. Никой не ги искаше. Никому не липсваха. И тогава правителството, разбирайки колко изгодно е хората да четат само за страстни устни и удари в слабините, разреши въпроса с вас, пожарникарите. Така че, Монтег, има един безработен печатар. Бихме могли да отпечатаме няколко книги и да почакаме войната да разруши съществуващия ред на нещата и да ни даде нужния тласък. Няколко бомби, и „семействата“ по телевизионните стени ще изчезнат като бели мишки в ръцете на фокусник, ще замлъкнат! А в тишината нашият шепот, достатъчно силен, като шепот от сцена, може да стигне до ушите на хората.

Двамата стояха и гледаха към книгата на масата.

— Мъчех се да запомня — каза Монтег, — но, дявол да го вземе, щом обърна глава от текста, всичко забравям. Господи, как ми се ще да мога да кажа нещо на капитана. Той е чел доста много и има, или поне така се прави, готов отговор на всеки въпрос. Гласът му се лее като мед. Страх ме е, че с приказките си ще ме превърне отново в онова, което бях. А само преди една седмица, стискайки маркуча с бензин, си мислех: „Божичко, колко е забавно!“

Старецът кимна с глава.

— Който не гради, трябва да изгаря. Това правило е старо като света и като младежката престъпност.

— Искате да кажете, че аз съм малолетен престъпник, така ли?

— У всекиго от нас има такива наклонности.

Монтег тръгна към изхода.