— Но нали все някой трябва да бъде готов, след като всичко се сгромолясва?

— Някой? Кой? Хора, които ще цитират Милтън? Или хора, които ще казват: чувал съм за Софокъл? Или хора, които ще напомнят на оцелелите, че и човекът си има своите добри страни? Те само ще съберат останалите камъни и ще започнат да ги хвърлят един срещу друг. Идете си вкъщи, Монтег. Легнете си. Защо ще пропилявате последните си часове, тичайки напред-назад из клетката си, отричайки, че сте пленник?

— Значи идеята вече не ви интересува?

— Интересува ме толкова много, че направо се поболявам.

— И въпреки това не искате да ми помогнете?

— Лека нощ, лека нощ.

Ръцете на Монтег сграбчиха Библията. Той видя какво са направили ръцете му и се изненада.

— Искате ли да притежавате тази книга?

— Бих дал дясната си ръка — каза Фейбър.

Монтег стоеше и чакаше да види какво ще стане по-нататък. Ръцете му, подобно на двама души, обединили силите си, сами започнаха да късат страниците на книгата. Откъснаха титулната страница, след това първата страница, после втората.

— Глупак, какво правите! — Фейбър скочи, като че ли някой го бе ударил. Той се хвърли към Монтег. Монтег го отблъсна и ръцете му продължиха да късат страниците. На пода паднаха още шест листа. Той ги вдигна и ги смачка; Фейбър гледаше втренчено.

— Недейте, моля ви се! — извика старецът.

— Кой може да ми попречи? Аз съм пожарникар. Мога да ви изгоря.

Старецът го погледна.

— Няма да го направите.

— Бих могъл да го направя.

— Книгата! Не я късайте повече! — Фейбър се отпусна в креслото с пребледняло лице и треперещи устни. — Не ме мъчете повече. Какво искате?

— Искам да ме учите.

— Добре, добре!

Монтег остави книгата. Той започна да разгъва смачканите листове и да ги оправя, а старецът уморено следеше движенията му.