За рекордно кратко време Оливия стигна с колата до „Фигаро“, най-модния в момента италиански ресторант в Атланта. Гумите на колата изсвириха при паркирането, тя хвърли ключовете на служителя и заобиколи тичешком колата, за да влезе през покрития с тента вход, останала без дъх и в отвратително настроение. Мразеше да закъснява или да я сварват неподготвена, а в момента случаят беше точно такъв. Отгоре на всичко мразеше да я интервюират, което я правеше капо по всички точки. При това без бомбата на Ти Джей за капак.

Репортерът от „Атланта Лейджър“ се изправи, когато салонният управител доведе Оливия до масата. Беше млад и стеснителен на вид гъзар, облечен с черна фланелка под свободното сако. Значително количество гел задържаше косата му вдигната на бодлички и въпреки че изглеждаше относително безобиден, червената предупредителна лампичка в главата на Оливия светна на мига.

Беше си „имплантирала“ тази невидима аларма и бе усвоила и други техники за оцеляване, когато медиите решиха, че радиопсихоложката, чийто собствен брак се бе провалил с гръм и трясък, чудесно пасва за водещо заглавие.

Без да загърбва настоящото си мото „Никога не забравяй, че катастрофата дебне зад ъгъла“, тя започна да си бъбри приятелски с двайсет и няколко годишния репортер. Когато той извади малък репортерски касетофон и го постави на масата между тях, тя дори не мигна, но косъмчетата на врата й настръхнаха.

— Имате ли нещо против?

— Не, не, разбира се, че не — отвърна тя, но мигащата червена лампичка в главата й засвети още по-ярко.

За около петнайсетина минути той се придържаше към безопасни и предсказуеми като отговор въпроси. Да, тя обичаше Атланта. Да, вълнува я шумът около потенциала на предаването й. Не, не смята, че разводът й я прави по-малко компетентна да дава съвети на другите. Напротив! Не, не мисли за себе си като за бита карта. Все пак тя не проповядва морал, а се опитва да помогне на жените да отстояват себе си.