А изкуството му я отегчаваше.

– Съжалявам, Бетани, нека прочета съобщенията ти и ще ти се обадя.

– Ами…

Той щракна капачето и се обърна към жената. Тя го гледаше по начин, който Алекс не успяваше точно да разтълкува.

– Съжалявам. – Посочи телефона и побърза да го скрие в джоба си.

Тя хвърли поглед през рамо към картината му.

– И аз. Времето ми изтече – отвърна тя, докато отвръщаше поглед от витрината, за да го погледне. – Сега трябва да вървя.

– Така ли? Ами, дали поне не бих могъл…

Телефонът му пак иззвъня. Щеше му се да го хвърли.

Елегантната усмивка на жената се появи пак, загъна омагьосващо крайчетата на устните й. Веждата й се повдигна, ръката й посочи джоба му.

– По-добре й вдигнете, защото иначе ще я вбесите още повече.

– Изобщо не ме интересува.

Но Алекс знаеше, че Бетани няма да се откаже, така че в крайна сметка извади телефона от джоба си. Вдигна пръст към жената. – Само секунда, моля ви.

Тя хвърли последен поглед през стъклото, после се вторачи замислено в Алекс. Внезапната сериозност, която различи в изражението й, го сепна.

Телефонът престана да звъни, включи се секретарят.

– Пазете се от огледала – отрони тя в настъпилата тишина. – Могат да ви наблюдават през огледалата.

По ръцете на Алекс пробягаха иглички.

Телефонът звънна пак и той едва не го изтърва.

– Моля?

Тя просто продължи да го съзерцава с този свой бездънен поглед.

– Моля ви, почакайте само секунда.

Тя се стопи в сенките между магазините, сякаш за да го остави на спокойствие да си свърши разговора.

Алекс извърна глава и вдигна.

– Какво?

– Алекс, никога не ми…

– Виж, в момента съм зает. Ще ти звънна после.

Той тръшна капачето, без да изчака отговора на Бетани, и се обърна да види къде го чака жената.

Нямаше я. Просто… я нямаше.