3

АЛЕКС ИЗПРУЖИ ВРАТ, за да огледа добре облечените посетители, които се разхождаха из притихналото фоайе. Повечето бяха жени.

Не видя тази, която търсеше.

Как е възможно да потъне вдън земя?

Отиде до арката, погледна към огромния „Риджънт Джулъри“, но и там я нямаше. Внезапното й изчезване не бе просто стряскащо, а направо влудяващо. Щеше му се поне да знае как се казва.

Не очакваше времето му да изтече толкова скоро. Бе пропуснал шанса си.

А може би не. Беше казала, че се налага да върви „засега“.

Какво ли бе имала предвид?

Той въздъхна дълбоко. Най-вероятно нищо. Навярно просто е проявила любезност. Искала е да се отърве от него, както той самият искаше да се отърве от Бетани.

Някак си обаче имаше чувството, че случаят не е такъв. Беше нещо друго, но той още не можеше да определи какво.

В коридора, огласен от шепота на стъпки и приглушени разговори, пронизвани от смях, изведнъж го обзе чувството, че си е внушил цялата история.

Никак не му се искаше да си го мисли – не и точно днес.

„Риджънт Сентър“ изведнъж му се стори толкова пусто и самотно място. Настроението му, току започнало да се разведрява, внезапно се срина пак.

Стисна устни в безмълвен яд към Бетани и глупавите й съобщения и обаждания. Те бяха абсолютно без значение за него, докато това, което прекъснаха, означаваше много.

Като въздъхна още веднъж с разочарование, накрая си запроправя път през тълпите от жени, излезли на пазар. Оглеждаше лицата и разсеяно търсеше онази, която бе изчезнала. Накрая се озова обратно пред галерията, без да е открил и следа от жената, някак вътрешно убеден, че няма начин да я намери.

Обзет от внезапна идея, той надникна през прозореца, сякаш тя можеше просто да е влязла вътре и да гледа картината му, докато той говореше по телефона. Може той просто да не е забелязал. Сигурно й се е приискало да я види отблизо. Все пак беше очевидно, че платното я е впечатлило.