Докато надзърташе през прозореца, не видя жената, но господин Мартин видя него и грейна в учтива усмивка.

Ръчно ковани тибетски звънци висяха от молитвена връв на възли на вратата и щом Алекс я затвори, в помещението прокънтя познатият им естествен напев. Той не можеше да ги нарече „произведения“.

Слабоватият господин Мартин, облечен в тъмен двуреден костюм, имаше навика да поставя ръцете си една върху друга. Обикновено сменяше последователността няколко пъти, преди конфигурацията да го устрои. От яката му, точно под адамовата му ябълка, грееше яркорозова вратовръзка.

– Как е днес, господин Мартин? Отбих се само…

– Извинявай, Алекс. От миналия месец насам не съм продал нито една от твоите.

Алекс прокара долната си устна през зъбите.

– Ясно.

Май по-добре да се поразходи, докато му се проветри главата. За щастие местата, където би могъл да отиде, бяха все в района, особено след като през последната година откриха всичките тези магазини. Къщата на дядо му беше съвсем наблизо. Всъщност вероятно Бен го чакаше да намине.

Господин Мартин пак пусна тъничката си усмивка, после се приведе търпеливо напред.

– Ако ми позволиш да поема нещата, Алекс, сигурен съм, че мога да ти спечеля име… и… купища пари. – Вдигна ръка и чевръстите му пръсти посочиха картината в центъра на витрината. – P. К. Дилиън натрупа състояние с удивителните си творби. Неприкритата му болка и притеснение за съсипването на планетата е не само покъртителна, но и съзнателно търсена. Колекционерите искат художник, способен да изрази на платното такава емоция, която носи послание. Чувстват се горди, когато дават възможност на хората да видят тревожност от подобен мащаб, която очевидно споделят с твореца.

Алекс погледна гневните наброски червена боя. Определено изобразяваха разруха.

– Нямах представа какво се опитва да изобрази P. К. Дилиън.

– Разбира се, че нямаш, Алекс, защото не се вслушваш в безценните ми съвети и не отваряш очите си за същността на други светове, както правят значимите творци. Те създават нова реалност.