– Предпочитам да рисувам същността на собствения ни свят – отвърна възможно най-сдържано Алекс. – След като си мислиш, че купувачите ти са толкова заангажирани с планетата, защо не им показваш моите платна, на които съм я нарисувал?

Господин Мартин се усмихна по възможно най-толерантния начин.

– Показвам ги, Алекс, показвам, но тях ги вълнува повече истинската творческа визия, отколкото… отколкото твоите работи. Ти не показваш нищо от алчната природа на човека. Твоите платна са очарователни, но не и значими. Не бих ги нарекъл разтърсващи.

– Разбирам.

Ако не беше толкова обезсърчен, Алекс най-вероятно би изпитал гняв. Но бе в такава меланхолия, че обидата не отприщи бента. Напротив, само спомогна за още по-дълбокото му потъване.

– Но те уверявам, Алекс, че излагам работите ти по възможно най-представителния за теб начин и дори регистрирахме известен успех. – Господин Мартин явно си спомни, че от време на време по някоя картина на Алекс все пак се продава и галерията прибира четирийсет процента комисионна, та затова усмивката му тутакси стана раболепна. – Надявам се по празниците продажбите да се вдигнат.

Алекс кимна. Знаеше, че няма смисъл да го убеждава в гледището си за изкуството. Важното беше да продава. Беше успял да спечели няколко души, които харесваха пейзажите му. Все още имаше хора, които предпочитаха работи като тази – застиналата красота, запечатана върху платното. Някои предпочитаха да им се показват вдъхновяващи неща.

В крайна сметка и жената я хареса, а тя определено беше по-интелигентна от колекционерите на господин Мартин.

Тя беше наясно с вкусовете си и не се притесняваше да си го каже. Повечето от клиентите на господин Мартин разчитаха той да им каже какво да харесват. Бяха готови да си платят прилично за напътствието на ерудит.