Но все пак Алекс трябваше и да яде.

– Благодаря, господин Мартин. Пак ще ви се обадя…

– Не се тревожи, Алекс, ще ти звънна веднага, ако нещо се продаде, но, моля те, помисли над това, което ти казах.

Алекс кимна учтиво, после се отправи към вратата. Знаеше, че колкото и да е гладен, никога не би изсипал боя върху платното, представяйки това за изкуство.

Рожденият му ден се очертаваше по-потискащ от очакваното. Дано поне дядо му да го поразведри.

Спря и се обърна.

– Господин Мартин, налага се да взема тази с мен.

На челото на господин Мартин се появи бръчка, докато наблюдаваше как Алекс взема малката картина от статива.

– Така ли? Защо?

Дори да си вземе една, за галерията оставаха още шест за продаване. Не беше като да си е прибрал всичко. Пък и не се забелязваше кой знае какво търсене на творбите му.

– За подарък е – за човек, който ще я оцени.

На лицето на господин Мартин се плъзна лукава усмивка.

– Хитър ход, Алекс. Понякога дребен подарък може да посее семето на скъпа колекция.

Алекс успя да се усмихне, докато пъхаше картината под мишница.

Нямаше представа дали ще види жената отново. Даде си сметка, че би било доста глупаво да се надява.

Но ако все пак я срещнеше, му се искаше да й подари малката картина. Копнееше да види отново усмивката й и ако това струваше само една картина, значи си заслужаваше отвсякъде.

4

– ИМАМ ЧУВСТВОТО, че огледалата ме наблюдават – отрони Алекс, изгубен в мислите си.

Бен го стрелна с поглед през рамо.

– Огледалата ги правят тези неща.

– Наистина, Бен. Напоследък имам чувството, че наистина ме следят.

– Имаш предвид, забелязваш как се гледаш?

– Не. – Той най-сетне спря поглед върху дядо си. – Имам чувството, че някой друг ме наблюдава през огледалата.

Бен го изгледа.

– Някой друг…

– Да.