Алекс нямаше идея откъде знае тя.

Беше започнал определено да се съмнява, че тази жена е била истинска. Дали бе възможно да е плод на въображението му?

И с него ли започваше да се случва? При тази мисъл успя да се пребори с прилив на паника.

– Не позволявай на въображението си да те превземе, Александър – рече дядо му и продължи да си работи на тезгяха.

Погледът на Алекс пак се зарея в мрачни спомени.

– Мислиш ли, че ще откача? – измърмори след известно време.

В мъртвешката тишина той се обърна и видя, че дядо му е престанал да бърника по захабения си работен плот и го гледа тревожно и настойчиво с поглед, който можеше да се роди единствено от мрачни и гневни мисли.

Подобен поглед бе толкова нетипичен за дядо му, или поне за човека, когото Алекс познаваше, че му се стори плашещ.

Накрая тревожността и заканата в очите на стареца се разсеяха.

– Не, Алекс – отвърна Бен кротко. – Далеч съм от тази мисъл. И изобщо какви са тия депресивни мисли навръх рождения ти ден?

Алекс се облегна на ламперията, за да не може огледалото на стената вляво от него да го види. Скръсти ръце.

– Ами… на същата възраст съм. Ставам на двайсет и седем – тя се разболя точно на толкова… полудя.

Старецът порови с пръст в очукан алуминиев пепелник, преливащ от винтове и гайки с причудливи форми. Бен имаше този пепелник откак Алекс се помнеше. Ровенето в него не бе убедителен жест.

– Александър – въздъхна кротко Бен, – нито преди, нито сега мисля, че майка ти е луда.

Алекс беше убеден, че Бен никога няма да приеме тъжната истина. Алекс помнеше съвсем ясно безутешните, истерични пристъпи на майка си, която се нахвърляше върху непознати на улицата с обвинението, че я преследват. Той не вярваше, че лекарите ще държат някого в психиатрично заведение в продължение на деветнайсет години, ако няма сериозни психически проблеми, но не му го каза. Дори наум тази мисъл му се стори достатъчно жестока.