Беше на девет, когато вкараха майка му там. На онази крехка възраст Алекс нямаше как да разбира.

Тогава изпадна в ужас. Баба му и Бен го взеха при себе си, обичаха го, грижеха се за него и постепенно станаха негови законни настойници. Преместването с няколко къщи по-надолу от родната му не попречи на плавния ход на живота на Алекс. Дядо му и баба му поддържаха къщата на майка му чиста и спретната, за да има къде да се прибере тя, когато състоянието й се подобри и я изпишат. Това така и не се случи.

През годините, докато растеше, Алекс се отбиваше там от време на време, обикновено нощем, обичаше да седи сам в къщата. Това беше единствената връзка с родителите му. Сякаш това бе друг свят, един и същ, всичко застинало на място, като спрял часовник. Това бе неизменно напомняне за живот, прекъснат внезапно, преустановен.

Внушаваше му усещането, че е изгубил мястото си в този свят, че вече не знае дори кой е.

Понякога нощем, преди да заспи, Алекс биваше обхващан от тревога, че и той ще стане жертва на лудостта. Знаеше, че тези неща са наследствени, че лудостта се предава в семейството. Като малък бе чувал децата да подмятат подобни реплики дори и само като шушукане зад гърба му. Но шушукане достатъчно високо, за да го чуе.

И въпреки това, когато гледаше как живеят другите хора, какво правят, в какво вярват, Алекс си мислеше, че е най-нормалният човек на света. Често се питаше как е възможно другите да се заблуждават до такава степен, като например това, че бяха склонни да повярват, че нещо е изкуство, само защото еди-кой си твърди така.

Но така или иначе, имаше моменти, в които се чувстваше самотен и това го притесняваше.

Като огледалата.

Огледа в профил мършавото лице на стареца, който продължаваше да рови в странните стари парчета желязо на тезгяха. Сребристата четина по лицето му говореше, че тази сутрин не се е бръснал… а навярно и предната.

Сигурно е бил погълнат от работата си и не е осъзнал, че слънцето е изгряло и залязло, и после е повторило същия цикъл още веднъж.