Дядо му си беше такъв – особено след като жена му, бабата на Алекс, почина. Алекс често си мислеше, че за дядо му също е немалък проблем да се справя с действителността, след като първо синът му, а после и жена му починаха.

Не че някой твърдеше, че старият е откачил. Повечето хора по-скоро биха го нарекли „ексцентричен“. Това бе учтив начин да кажеш, че някой е леко смахнат. Закачливо-невинният начин, по който дядо му гледаше на живота – винаги усмихнат и дивящ се на всичко, способен да бъде погълнат дори от най-обикновен предмет и в същото време тотално незаинтересован от чуждите дела, – убеждаваше хората, че поне е безобиден.

С други думи, селският идиот. За повечето хора Бен беше незначителен старчок, който събира метални кутийки, опърпани книги и странни видове плесени, които отглеждаше в стъклени контейнери.

Алекс знаеше, че дядо му съзнателно гради този образ – за да бъде незабележим, както самият той се изразяваше – и че той бе доста далеч от истинската същност на Бен.

Алекс никога не би нарекъл Бен смахнат или дори „ексцентричен“. За него той беше просто уникална, единствена, забележителна личност, човек, запознат с неща, които повечето хора изобщо не си и представят. Доколкото Алекс можеше да прецени, Бен беше видял достатъчно смърт. Той обичаше живота и просто искаше да научи всичко за него.

– Всъщност какво правиш тук? – попита Бен.

Алекс примигна.

– Моля?

– Днес е рожденият ти ден. Не би ли трябвало да си в компанията на някоя млада дама и да се забавляваш?

Алекс въздъхна дълбоко, не му се говореше за това. Усмихна се насила.

– Рекох си, че може да си ми приготвил подарък, та наминах да проверя.

– Подарък ли? Че за какво?

– За рождения ми ден, де, помниш, че имам рожден ден, нали?

– Разбира се, че помня – намуси се старецът. – Аз всичко помня, не забравяй.