Алекс сбърчи чело.

– Какви ги говориш?

– Днес ставаш на двайсет и седем.

– И какво означава това?

– Ами, доколкото мога да преценя – замислено отрони Бен, – има известна връзка със седмицата.

– Каква седмица?

– Седмицата… в двайсет и седем.

– Изгубих ти мисълта.

Бен присви очи в далечината, опитвайки се да събере разпилените си мисли.

– Опитах се да го проумея, но нещо не ми се връзва. Седмицата е единствената нишка, с която разполагам, за да продължа напред.

Алекс въздъхна с раздразнение. Този навик на Бен да фантазира му беше до болка познат.

– Знаеш, че не съм по загадките, Бен. Ако имаш да ми казваш нещо, карай направо.

– Седмицата. – Бен вдигна поглед от екстрактора на есенции. – Майка ти беше на двайсет и седем, когато й се случи. Сега ти си на двайсет и седем и се случва на теб.

По кожата на ръцете на Алекс пробягаха иглички. Това, което бе споходило майка му на двайсет и седем, бе лудостта. Започна да му става клаустрофобично в познатата изба.

– Стига вече, Бен, какво искаш да кажеш?

Бен спря работата си и се завъртя на високия стол, за да огледа внимателно внука си. Погледът му създаваше дискомфорт, претърсваше.

– Има едно нещо, което ще стане твое на двайсет и седмия ти рожден ден, Александър. Той дойде при майка ти на нейния двайсет и седми рожден ден. Е, поне така би трябвало… – Поклати тъжно глава. – Горката жена. Благословена да е измъчената й душа.

Алекс изопна гръб, решен да не допусне да попадне в капана на глупавите игрословици на дядо си.

– Какво става?

Дядо му слезе от високия стол. Поспря се, за да потупа Алекс по рамото с кокалестата си ръка.

– Както споменах, у мен има нещо, което става твое на двайсет и седмия ти рожден ден.

– И какво е то?

Бен прокара пръсти през оредялата си прошарена коса.