– Ами… нека ти покажа. – Ръката му оформи неясен жест. Дойде време да го видиш.

5

АЛЕКС ПРОСЛЕДИ С ПОГЛЕД КАК ДЯДО МУ се запромъква през безпорядъка на избата, като изрита от пътя си необичаен на вид кашон. В далечния ъгъл разбута купчина гребла, мотики и лопати. Половината от тях се стовариха с трясък на пода. Бен изруга под мустак едно непокорно гребло, което закриваше част от тухлените основи, и го захвърли. За изненада на Алекс дядо му започна да вади тухли от хоросана ниско долу на стената.

– Какво правиш, да му се не види?

Натоварен с пет-шест тухли, Бен спря и погледна през рамо.

– О, ами, скрих го тук в случай на пожар.

В известен смисъл звучеше логично. Алекс всъщност изобщо нямаше да се учуди, ако един ден дядо му подпали къщата – нали все използваше кибрити, фитили и свещи в заниманията си.

Докато Бен трупаше тухли на пода, Алекс се обърна към плота. Както и предполагаше, дядо му бе забравил поялника. Алекс го вдигна точно когато бе започнал да прогаря черно петно на плота. Остави го на металната поставка, въздъхна дълбоко и като наплюнчи пръста си, се опита да потуши димящото петно на дъсчената повърхност.

– Бен, за малко да си подпалиш плота. Трябва повече да внимаваш.

Почука пожарогасителя, оставен край стената. Обърна етикетчето и присви очи с надеждата да намери изписан срок на годност или дата на последна инспекция. Нямаше нищо подобно.

– Това нещо е пълно и работи, нали?

– Да, да – изломоти Бен.

Щом Алекс се обърна, дядо му застана пред него, стиснал в ръка пощенски плик. Под пласта сивкав фин прах от хоросан личаха стари петна.

– Това е предназначено за теб… за да го получиш на двайсет и седмия си рожден ден.

Алекс се вторачи в предмета, подаден от дядо му – пликът изведнъж му се видя застрашителен.

– Откога е у теб това?

– Почти деветнайсет години.

Алекс се намръщи.

– И си го държал зазидано в стената?