Старецът кимна.

– За да е на сигурно място, докато дойде времето да ти го дам. Не исках да растеш с мисълта, че те очаква. Такива неща, ако се появят ненавреме, могат да променят линията на живота на един млад човек към по-лошо.

Алекс заби ръце в хълбоците си.

– Бен, защо ги вършиш тия странни работи? Ами ако беше умрял? За това замислял ли си се? Ако беше умрял, а къщата ти продадена?

– В завещанието ми къщата е за теб.

– Знам, но може да я продам. Как бих могъл да знам, че си скрил нещо тук.

Дядо му се надвеси по-близо.

– Пише го в завещанието.

– Кое?

– Инструкциите, с които се обяснява къде е въпросното нещо и че е за теб – но не и преди да навършиш двайсет и седем. – Бен се усмихна тайнствено. – Завещанията са интересно нещо. В тези документи може да напишеш доста любопитни неща.

Бен му подаде плика и Алекс го взе, но с неохота. Колкото и странно да бе понякога поведението на дядо му, това в момента беше откровено откачено. Че кой би държал листове, скрити в тухлената стена в избата? И защо?

Алекс внезапно се притесни за отговорите на тези въпроси – и за други, които тепърва започваха да се оформят в главата му.

– Хайде – подкани го дядо му, докато се връщаше обратно на мястото си край плота. Разчисти с длан бъркотията отгоре. Плесна освободената повърхност. – Сложи го тук на светлината.

Пликът бе разкъсан – без никакъв опит да бъдат прикрити следите от това. Доколкото познаваше дядо си, сигурно го бе отворил отдавна-отдавна, за да види какво има вътре. Алекс забеляза, че прилежно надписаният плик е адресиран до баща му. Извади тесте хартия с кламер в горния ляв ъгъл. Писмото най-отгоре носеше релефно лого в избеляло синьо и уведомяваше, че е от „Ланкастър, Бъкман, Фентън“ – адвокатска кантора в Бостън.

Тръсна тестето на плота.

– През цялото време си знаел? – зададе риторичен въпрос той. – Прочел си всичко това?