Алекс се почеса по слепоочието в опит да осмисли чутото.

– За колко земя говорим?

– Достатъчно, че да я продадеш и да си купиш нова кола. Което между впрочем те съветвам да направиш. – Бен го заплаши с пръст. – Тая работа със седмиците не е за подценяване, Алекс.

Поради необяснима причина, която нямаше нищо общо с предупреждението на дядо му, Алекс не се чувстваше ни най-малко щастлив от неочаквания си късмет.

– Къде е тази земя?

Бен посочи нервно.

– Някъде на изток, в Мейн.

– Където си живял?

– Не точно. Още по-навътре. Тази земя принадлежи на нашия род от памтивека, но сега ти си единственият жив от семейството, така че е твоя.

– Защо да не е твоя?

Бен сви рамене.

– Не знам. – След малко се ухили и се наведе към внука си. – Всъщност сигурно е защото никога не са ме обичали. А има и друго… нямам никакво желание да се връщам да живея там. Мухи и кал пролетес, комари през лятото и снежна зима. Достатъчно ми е, че прекарах половината си живот до хълбоците в кал и насекоми. Тукашното време повече ми пасва.

Алекс се запита дали хората, съставили завещанието, са отхвърлили Бен поради подозрения, че не е с всичкия си.

– Чух, че есента на изток е прекрасна – обади се Алекс.

Есента наближаваше. Запита се дали имотът е достатъчно голям, че да му позволи известно уединение и възможност да рисува. Понякога Алекс обичаше да обикаля из девствени места, да бъде насаме със себе си и да рисува. Харесваше му как простотата на първичната самота му позволява да се изгуби в сцените, които създава.

– За колко земя говорим? Няколко акра… поне? Чувал съм, че около Мейн има доста скъпи парцели.

– Това се отнася за крайбрежието – с насмешка подхвърли Бен, – а в случая е навътре на сушата. Там въобще не е толкова скъпа, но пък…

Алекс внимателно взе придружаващото писмо, сякаш можеше да го ухапе, огледа юридическите фрази.