– … Но пък смея да твърдя, че ще ти стигне като за една кола. – Наведе се към Алекс. – Каквато си поискаш кола.

Алекс вдигна глава от документите.

– Е, за колко земя става въпрос?

– Почти петдесет хиляди акра.

Алекс примигна.

– Петдесет хиляди акра?

Дядо му кимна.

– Сега ти си един от най-големите земевладелци в Мейн… ако не броим заводите за хартия. Е, поне ще бъдеш такъв, след като прехвърлянето бъде узаконено.

При тази мисъл Алекс подсвирна.

– Хм, навярно наистина бих могъл да продам една част от земята и да си купя кола… А защо не да продам още малко и да си построя…

Бен поклати глава.

– Съжалявам, не става.

– Моля?

– Не можеш да продадеш част от нея. В условията пише, че не можеш да я продаваш на части. Ако решиш да продаваш, трябва да се разделиш с всичко наведнъж и при това да го продадеш на консервационния тръст. Те притежават околните имоти.

– Значи трябва да продам всичко, при това на определени хора? – сбърчи чело Алекс. – И си сигурен, че не мога да продам една част, ако реша? Само малък парцел?

Бен поклати глава.

– Когато получихме документите преди време, двамата е баща ти ги разгледахме подробно. Дори отидохме при един адвокат, познат на баща ти. И той потвърди, че сме разбрали правилно прочетеното. Абсолютно категорично е. Всяко нарушение на клаузите води до автоматично прехвърляне на земята към консервационния фонд.

Хитро е измислено. Погрижили са се да е така направен, че всяко отклонение от клаузите да връща земята на фонда. Няма място за мърдане. Контролът върху съдбата на земята е пълен. Всъщност би могло да се каже, че не толкова дава наследство, колкото предлага доста ограничен избор.

С преждевременната смърт на баща ти и заболяването на майка ти прехвърлянето не можа да бъде осъществено, така че всичко бе замразено, остана в безтегловност, докато ти не навършиш двайсет и седем.