Бен се усмихна.

– Мен ако питаш, човек трябва да се подготви за най-лошото, но да изживее живота си максимално пълноценно. Можеш да продадеш земята и да рисуваш до края на дните си, без да ти се налага да продадеш и една картина. Ужасно е да гледам, че си принуден да продаваш нещата си. В тях има толкова много любов към живота. Не искам да гледам как се разделяш с това.

Алекс се намръщи, върнал се в действителността.

– Защо този фонд държи да купи точно тези земи?

– Вече притежават всички имоти наоколо – сви рамене Бен. – Всичко си е оставено така, както си е, не е застроено. Почти цялата околност са девствени гори, притежание на въпросната групировка от векове. Искат нещата да си останат така. Нашият семеен парцел е последното липсващо парченце от пъзела.

Земята, която е собственост на фонда, е затворена за външния свят. Никой не може да припари там, дори планинари. Природозащитниците не са много доволни от този факт. Те настояват да имат специален достъп, понеже нали били толкова отдадени на опазването на природата и прочие. Но май нямат друг избор, освен да приемат нещата.

– Ами ако реша, че не ми се продава? Какво ще стане, ако реша да си запазя земята и да си построя къща?

Бен пак почука по документите.

– Абсурд. Договорът е обвързан с една постройка. Поради което никога не сме плащали данък върху имота. Според някакъв специален акт, касаещ дивата природа в района, земята е освободена от данъци, ако разполага с временна сграда като тази, която в момента е там.

– В такъв случай тази земя за нищо не ми върши работа. Не мога да я използвам по никакъв начин.

– Предполагам би могъл просто да й се наслаждаваш – сви рамене Бен. – Да се разхождаш, да отидеш на излет на палатка, такива неща. Но не можеш да построиш нищо солидно. Освен това трябва да се съобразяваш с местните разпоредби на фонда да не допускаш външни хора – планинари, хора, тръгнали да къмпингуват и прочие – на територията.