— Трябва да се прибирам — въздъхнах. — Не мога ли аз да ти дам покой?

— Не — отвърна тя, — защото не си ти този, който избяга.

— Разбирам — рекох.

— Не можеш. Но се опита. Благодаря ти за това. Върви. Иначе смъртта ще те настигне.

— А ти…?

— Ха! — извика тя. — Мен отдавна ме е стигнала. Втори път няма да може. Тръгвай!

Сторих го с радост. Защото бях изпълнен със студената нощ, бялата луна, отминали времена и нея. Вятърът ме издуха през тревистото хълмче. На вратата се обърнах. Тя все още беше там, на млечния път, с развят шал от времето и вдигната ръка във въздуха.

— Бързай — стори ми се, че чувам шепота й, — кажи му, че го чакам!

Блъснах вратата, втурнах се в къщата, паднах в средата на хола, сърцето ми бомбардираше, отражението ми в голямото огледало експлодира в безцветна светкавица.

Джон седеше в библиотеката и пиеше поредното си шери. Наля и на мен.

— Един ден — каза той, — ще се научиш да приемаш онова, което казвам, с малко повече съмнение. Господи, погледни се! Леден си. Изпий това. Ето още едно!

Аз пиех, той наливаше, аз пиех.

— Всичко това шега ли беше?

— А какво друго? — засмя се Джон, после млъкна.

Тихият припев беше отново отвън, най-тънкият нокът на зората, когато луната заскърца надолу по покрива.

— Това е твоята банши — казах, загледан в питието си, неспособен да помръдна.

— Сигурно, момче, сигурно, ха-ха! — отвърна Джон. — Изпий си питието, Дъг, и аз отново ще ти прочета онази велика рецензия за твойта книга в Лондонския „Таймс“.

— Ти го изгори, Джон.

— Да, момче, но си я припомних цялата, като че ли беше тази сутрин. Пий!

— Джон — рекох, взрян в огъня, обърнат към камината, където пепелта от изгорения вестник бе издухана от силния вятър. — Тази… рецензия… наистина ли съществува?

— Боже господи, разбира се, че съществува! Всъщност… — на това място той замлъкна, после заговори с привидна загриженост. — „Таймс“ знае моето отношение към теб, Дъг, и ме помоли да представя книгата ти — Джон протегна огромната си ръка и допълни чашата ми. — Под чуждо име, разбира се.