— Там е моят приятел — повторих.

— Ако е истина — прошепна свирепо тя, — тогава ти си ми враг!

Погледнах надолу по пътя, откъдето вятърът довя прах от вратите на гробището.

— Върни се откъдето си дошла — казах.

Тя погледна към същия път, към идващия прах, гласът й чезнеше:

— Няма ли да има покой за мен! — извика жално. — Трябва ли да обикалям тук с години и нищо да не се случва?

— Ако мъжът в къщата — казах — беше наистина твоят Уил, твоят Уилям, какво би ме накарала да направя?

— Да го изпратиш при мен — рече бавно тя.

— Какво ще правиш с него?

— Ще легна с него — промърмори тя — и никога вече няма да стана. Ще го вардя като камък в ледена вода.

— О! — казах аз и кимнах.

— Е, ще го помолиш ли да дойде?

— Не. Защото той не е твой. Много прилича. Почти същият е. И закусва с момичета, и изтрива устните си в тяхната коприна, но една епоха се нуждае от едно, друга — от друго.

— И в него няма повече любов?

— Той говори, тъй както рибарят хвърля мрежите си в морето — отвърнах.

— О, Господи, и аз съм уловена! — извика толкова силно тя, че сянката отново се появи зад прозореца на голямата къща, зад ливадите. — Ще остана тук до края на нощта — каза. — Той сигурно ще ме почувства, сърцето му ще се смекчи, няма значение какво е името му и как се е променила душата му. В коя година сме? Колко дълго съм чакала?

— Няма да ти кажа — отвърнах. — Вестта ще съкруши сърцето ти.

Тя се обърна и сякаш чак сега ме забеляза.

— Вие да не сте от ония добри, внимателни мъже, които никога не лъжат, никога не нараняват и никога не се налага да се крият? Милостиви боже, бих искала теб да бях срещнала пръв!

Изви се вятър и неговият звук отекна в гласа й. Чу се удар на часовник някъде далече през полето, в спящия град.