— Продължавай, Джон — промърморих. Допих бавно шерито си. Усещах го като глътка смърт, плъзгаща се надолу, за да срещне рухналата воля.

— …но тук, в Лондон — пропя Джон, — ние очакваме повече от нашите разказвачи. Опитвайки се да взаимства от идеите на Киплинг, стила на Моъм и остроумието на Уо, Роджър се дави някъде в средата на Атлантика. Този сурогат в повечето случаи е само лоша имитация на велики писатели. Дъглас Роджър, върви си у дома!

Аз се втурнах, но Джон с лениво замахване на китката подхвърли вестника в огъня. Той кацна като умираща птица, за да се изгуби в пламъци и бумтящи искри.

Почти изгубил равновесие се взирах надолу, побеснял от желание да сграбча проклетия „Таймс“ и едновременно с това радостен, че той изчезна.

Джон весело наблюдаваше лицето ми. То цялото пламтеше. Стисках зъби до счупване. Ръката ми, протегната към полицата на камината, приличаше на студен, вкаменен юмрук.

Сълзи течаха от очите ми, думите не излизаха от изкривената ми от болка уста.

— Какво има, момче? — Джон се взря в мен с истинско любопитство, като маймуна, надвиснала над клетката на друго болно животно. — Зле ли се чувстваш?

— За бога, Джон! — избухнах. — Трябваше ли да го правиш!

Ритнах огъня, дънерите се прекатуриха и едно огромно искрящо кълбо се понесе към комина.

— Защо, Дъг, не мислех, че…

— По дяволите, не си мислел! — избухнах, обръщайки към него пълните си със сълзи очи. — Какво става с теб?

— Нищо ми няма, Дъг. Рецензията беше положителна, чудесна! Аз само добавих няколко реда, за да те ядосам!

— Това няма никога да го разбера! — креснах. — Погледни!

Разрових с крак пепелта в огнището.

— Утре ще си го купиш от Дъблин, Дъг. Ще се убедиш, че те обичат. Господи, просто не ми се искаше да си навириш отсега носа. Шегата свърши. Не ти ли е достатъчно, скъпи синко, че си написал най-прекрасните епизоди, които някога си създавал, за тоя наистина велик сценарий? — Джон обгърна с ръка раменете ми.