Това беше Джон: ритне те в корема, после ти налее с тонове от най-сладкия див мед.

— Знаеш ли, Дъг, какъв е твоят проблем? — той тикна чаша шери между треперещите ми пръсти. — А?

— Какъв? — изпъшках като подсмърчащо дете, на което му е минало и отново е готово да се засмее. — Какъв?

— Работата е в това, Дъг, — лицето му светна. Очите му се впериха в моите като очите на Свенгали, — че ти не ме обичаш и на половина, колкото аз тебе.

— Стига Джон…

— Не, момче, така е. Господи, синко, аз бих убил заради теб. Ти си най-великият жив писател на света, обичам те с душата и сърцето си. И заради това си мислех, че трябва да ти подложа крак. Сега разбирам, че съм сгрешил…

— Не, Джон — запротестирах, мразейки се за това, че ме бе накарал да му се извинявам. — Всичко е наред.

— Съжалявам, момче, наистина, съжалявам…

— Стига! — засмях се. — Аз все още те обичам. Аз…

— Това се казва приятел! А сега… — Джон се завъртя, потривайки ръце, и запрелиства страниците на ръкописа — нека да отделим един час и да поокастрим този блестящ, изключителен твой сценарий и…

За трети път тази вечер тонът и цветът на настроението му се промениха.

— Шт! — извика, присви очи и се олюля в средата на стаята като удавник под вода. — Дъг, чу ли?

Къщата потрепери от вятъра. Някой драскаше с нокът по мазилката на тавана. С печален шепот облакът изтри луната.

— Банши — кимна Джон и наведе глава в очакване. После вдигна бързо поглед. — Дъг! Изтичай навън да видиш.

— Как ли не!

— Излез навън — настояваше Джон. — Тази нощ е на недоразуменията, момче. Съмняваш се в мен съмняваш се и в него. Вземи палтото ми от хола. Тичай!

Той отвори рязко вратата на гардероба и издърпа оттам грамадното си палто от туид, което миришеше на тютюн и хубаво уиски. Стискаше го с двете си маймунски ръце и го заразмахва като пелерина на бикоборец. — Хайде, торо! Давай!