— Джон — въздъхнах отегчено.

— Или си крава, Дъг, може би жълта? Ти…

Сега, за четвърти път, и двамата чухме зад заскрежената входна врата стенание, плач, приглушен шепот.

— Чака те, момче! — изрече тържествено Джон. — Тръгвай. Представи екипа!

Палтото беше на гърба ми, миропомазано с аромата на тютюн и алкохол, Джон го закопча с царствена достолепност, хвана ме за ушите и ме целуна по челото.

— Ще бъда на трибуната, момче, и ще викам за теб. Бих дошъл, но банши е срамежлив. Благославям те, сине, и ако не се върнеш… Обичам те като син!

— Исусе — въздъхнах и отворих широко вратата.

Но, изведнъж, Джон се втурна между мен и лъхащата на студ лунна светлина.

— Не излизай навън, момче. Промених решението си! Ако загинеш…

— Джон — отместих ръцете му аз. — Ти искаш да отида там. Сигурно си наредил на Кили, прислужницата ти, да излезе навън и да издава тези звуци за твое забавление…

— Дъг! — извика той по онзи негов скръбно-подигравателен и едновремено сериозен начин, широко отворил очи, после ме хвана за раменете. — Кълна се в господа!

— Джон — казах ядосан и развеселен. — Сбогом.

Втурнах се през вратата, за което незабавно съжалих. Той я затръшна и заключи. Дали не се смееше? Миг след това забелязах силуета му зад прозореца на библиотеката; с чаша шери в ръка той се взираше навън в нощния театър, на който беше едновременно и режисьор, и шумна публика.

Обърнах се, проклинайки тихо, свил рамене под плаща на Цезар, без да обръщам внимание на двете дузини предателски рани, които вятърът ми нанесе, и тръгнах надолу по пясъчната алея.

Ще се забавя десетина минути, мислех си, ще разтревожа Джон, ще обърна шегата срещу него, ще се върна, влачейки крака, с раздрана риза, изпоцапан с кръв, ще му разправя някоя измислена история. Да, дявол да го вземе, това се казва номер…

Спрях се.

Защото там долу, сред малката групичка дървета ми се стори, че видях голямо книжно хвърчило във формата на цвете, което отлетя към живия плет.