Облаците доплуваха до почти кръглата луна, за да ме обгърнат с острови от тъмнина.

После то се появи отново, по-нататък, приличаше на разпилян букет цветя, посипани по безцветната пътека. В същото време се чу истинско ридание, като скърцане от панта.

Трепнах, дръпнах се назад и погледнах към къщата.

Там, разбира се, видях ухиленото като тиква лице на Джон, сръбваше си шери на топло и в добро настроение.

— О — дочу се стенещ глас. — господи…

Тогава видях жената.

Беше се облегнала на едно дърво, облечена в дълга, с цвета на луната рокля, върху нея носеше голям вълнен шал, който се гънеше и летеше, понесен от вятъра като жив.

Изглежда тя не ме забеляза, или ако ме бе видяла, не я интересувах; не можех да я изплаша, нищо на света не можеше да я изплаши. Бе отправила настойчив, нетрепващ поглед към къщата, онзи прозорец, библиотеката и силуета на мъжа зад стъклото.

Имаше лице от сняг, бял студен къс мрамор, от който са изваяни най-красивите ирландски жени; с дълга лебедова шия, с чувствени, тръпнещи устни и нежни, сияйно зелени очи. Толкова красиви бяха тези очи и профила й на фона на разлюлените клони на дърветата, че нещо в мен се преобърна, сгърчи се и умря. Почуствах какво изпитват садистичните убийци, когато красотата минава покрай тях, за да не се върне никога вече. Иска ти се да крещиш: „Остани. Обичам те.“ Но стоиш безмълвен. И лятото си отива заедно с плътта й, завинаги.

Но сега красивата жена се взираше в оня прозорец на къщата и говореше:

— Той там ли е?

— Какво? — чух се да казвам.

— Това той ли е? — учуди се тя. — Звярът — прошепна със сдържана ярост. — Чудовището. Той самият.

— Не знам…

— Грамадното животно — продължи тя, — което върви на два крака. Той остава. Всички други си отиват. Изтрива ръцете си в плът; момичетата са негови салфетки, жените — среднощна закуска. Държи ги затворени в избата за вино, знае годините им, но не и имената им. Исусе Христе, това той ли е?