Проследих погледа й, отправен към сянката зад прозореца, далеч зад игрището за крикет.

Мислех за моя продуцент в Париж, в Рим, в Ню Йорк, в Холивуд, за потока жени, върху които стъпваше, а ходилата му оставяха следи; един черен Христос, крачещ по море от плът. Пикник с жени, танцуващи по масите, жадуващи аплодисменти, и Джон, шепнещ на раздяла: „Скъпа, дай ми на заем пет долара. Онзи просяк до вратата ми къса сърцето…“

Наблюдавах младата жена, черните й коси, разпилени от нощния вятър, и запитах:

— Кой би трябвало да е?

— Онзи — отвърна тя, — онзи, който живее там и ме обичаше, а сега — не. — Тя затвори разплаканите си очи.

— Той не живее вече тук — й казах.

— Живее! — тя се обърна, готова да ме удари или заплюе. — Защо лъжеш?

— Слушай — загледах се в свежия, но някак си остарял сняг на лицето н. — Това е било през други времена.

— Не, има само настояще! — опита се да се втурне към къщата. — И аз все още го обичам, толкова, че бих убила заради него, а накрая бих погубила и себе си!

— Как се казва? — застанах на пътя й. — Името му?

— Как, Уил, разбира се. Уили. Уилям.

Тя се раздвижи. Вдигнах ръце и поклатих глава.

— Сега там е само Джон. Джон.

— Лъжеш! Чувствам, че е там. Сменено е името му, но това е той. Гледай! Усещаш ли?

Тя вдигна ръце, за да докосне вятъра, който идваше откъм къщата, аз се обърнах и почувствах заедно с нея, че вече беше друга година и друго време. Така шепнеше вятърът, а и нощта и светлината на големия прозорец, където стоеше сянката.

— Това е той!

— Моят приятел — отвърнах тихо.

— Никакъв приятел, на никого и никога!

Опитах се да погледна през нейните очи и си помислих: „Господи, наистина ли е било всякога така, един мъж, завинаги в тази къща, четиридесет, осемдесет, сто години! Не същият мъж, не но всичките му тайнствени близнаци, и все това момиче, изоставено на пътя, със сняг в ръцете вместо любов и скреж в сърцето вместо утеха, само да шепти, тананика, тъгува и ридае, докато гласът й заглъхне при изгрев слънце и се появи отново, когато луната изплува“.