— Защо не коленичите? — викна султанът.

— Ние прегъваме колене само пред Аллах — отвърна емирът гордо. — Свободни мъже сме и не се прекланяме никому.

— Защо идваш толкова късно?

Тонът бе толкова груб, че тъмните очи на емира блеснаха гневно.

— Защото така ми е угодно — рече той.

— Гледай го ти, моята воля ще съблюдаваш, а не собственото си благоволение!

— Дошъл съм да търгувам с теб, а не да ме хокаш и оскърбяваш.

— Езикът ти е твърде дързък! Нима съм те оскърбил?

— Който обижда пратеника, той обижда и онзи, който го е изпратил. Кажи, приемаш ли даровете ми и имаш ли желание да търгуваш с мен. Ако не — да продължавам пътя си.

— Какво носиш този път?

— Копринени дрехи, платове, месинг, мед, желязо, барут, хартия и захар.

— И какво искаш в замяна?

— Слонова кост, тютюн, кафе, шафран, масло, пчелен мед и гуми

— Ще видя. Покажете даровете!

Сега пред султана бяха изложени нещата, с които Арафат искаше да го зачете преди подхващане на търговията. Те се състояха от барут, красиви дрехи и железарски изделия, изготвени най-вече в Германия. Погледът на султана бе особено привлечен от три револвера, които се намираха сред другите предмети.

— Тези оръжия са много полезни — обади се Ахмед. — Зная и как се борави с тях, но свършат ли мунициите, стават неизползваеми. Преди време оттук мина един ингилиз и ми подари един такъв пищов. Научи ме как да го употребявам, но едвам си бе тръгнал, зарядите свършиха и оръжието си стои безполезно.

— Аз имам много патрони — отвърна емирът. — Можеш да купиш всичките.

— Какво? Да ги купя? — провикна се султан Ахмед. — Подаряваш ми оръжия, а принадлежностите трябва да закупувам? Не знаеш ли, че патроните вървят заедно с тях?

— Не вървят с тях и в Аден бях принуден да броя сума пари за тях. Имам патрони и за две красиви пушки, които ти предлагам за покупка. Такива пушки тук още не е имало, с две цеви са и са правени в Америка.