— Донеси ги! — заповяда султанът.

— Ще ги донеса заедно с другите стоки, веднага щом кажеш, че си доволен от подаръците ми и може да се започне търговията.

Султан Ахмед погълна жадно още веднъж даровете с поглед и отговори:

— Аз съм най-могъщият владетел от всички страни на длъж и шир. Този налог не е достатъчен за един толкова велик султан, ала Аллах е милостив и от мен също се иска да бъда милостив. Донеси каквото имаш! Първо ще купувам аз, а след мен могат да направят покупки и моите хора.

— Тръгвам, но не си справедлив, като каза, че нямам нищо достойно за теб. Имам нещо, което никой султан не притежава.

— И какво е то?

— Една робиня.

— Много ми е притрябвала — изсмя се владетелят. — Животът и имуществото на всички мои поданици ми принадлежи. Всички жени и дъщери са мои, мога да са избера която ми хареса.

— Тук си прав. Но момиче като това, което аз притежавам, в Харар няма.

— Да не би нубийка?

— Не.

— Тогава някоя абисинка?

— Също не.

— Ами каква тогава?

— Тя е бяла — произнесе силно натъртено емирът. Ахмед трепна от радостно изумление.

— Аллах! Тя е туркиня!

— Не е и туркиня. Една туркиня би струвала най-много петстотин мариятерезиенталера

Султанът подскочи от престола и възкликна:

— Значи е бяла християнка, неверница! Една европейска робиня по онези места се считаше за най-скъпоценната стока, която едва ли би могла да се заплати.

— Да! — кимна в знак на съгласие емир Арафат. — Тя е християнска робиня.

— Много ли е бяла?

— Като избеляла от слънцето слонова кост.

— Красива?

— Няма хурия в рая, с която да бъде сравнена.

— Дребна?

— Не, израсла е висока и стройна като палма, отрупана със златисти плодове.