— И защо пък? Мисля, че това са индианци, а вие казвате да съм оставел пушката си на мира?

— Да, определено. Виждате ли орловите пера на главите им? Те са вождове, а където се веснат такива, наблизо обикновено се намират и известен брой воини. Вождовете не яздят ей тъй сами из прерията и понеже тук са двама, може да се предположи, че се касае за някоя важна работа. Впрочем сега-засега не е необходимо още да се безпокоим. Но от предпазливост нека слезем. Правете същото, което правя и аз!

Той спря мулето, слезе и застана зад него. Едва тогава взе пушката си и зачака, докато индсманите дойдат по-близо. Лесничеят последва примера му.

Индианците продължаваха без страх да приближават и обуздаха конете си едва на двадесет крачки от белите.

— Стой, спрете — извика Сам, — в противен случай стреляме!

Червенокожите се посъветваха тихо помежду си, изсмяха се високо, което иначе не е от привичките на тяхната сериозна раса, и после единият отвърна на смесицата от индиански, английски и испански, която се говори между индианци и бели из онези райони.

— Да не би бледоликият да се страхува?

— И през ум не ни минава!

— Излез напред, за да можем да говорим с теб!

— Не знам какво бихме могли да обсъждаме с вас. Кои сте?

— Ще ти кажем.

— А-ха, премълчавате имената си? Не ви го препоръчвам. Прочее ние ще се качим отново на седлата и ще си продължим ездата.

— А ние ще последваме дирята ви.

— В такъв случай нека ви кажа, че ще ви нагостим с куршумите си, скимне ли ви да ни досаждате!

— Прерията принадлежи на всички хора. Тук всеки може да язди, накъдето си поиска.

— Какво всъщност говорите с тях? — попита Роте. — Аз нищичко не вдявам от тоя неразбираем говор.

Сам му обясни.

— Звучи враждебно — отбеляза лесничеят. — Какво ще правим?