— Аз самият съм още в неяснота. Не зная какво да мисля за тях. Команчи не са, както виждам.

— Какви иначе?

— Поуни също не. Сиуси още по-малко, защото те сега не се спускат толкова далеч на юг. Тия са си нацапотили физиономиите, вярно, ама не с бойните цветове, от които човек би могъл да идентифицира племето. Наистина не знам къде съм. Редом с жребците си имат и два свободни, оседлани коня, каквито иначе никой вожд не води със себе си.

Сам Хокинс пристъпи сега иззад мулето си и закрачи към индианците с пушка в положение за стрелба. Те също бяха слезли и идваха към тях — лесничеят беше последвал примера на Сам, готови всеки момент да стрелят. На разстояние пет крачки едни от други двете партии спряха.

— Дошли сте да изпушите с нас лулата на мира? — попита Сам.

— Може и да я изпушим с теб — отвърна онзи, който бе говорил преди малко. — Искаш ли да седнеш при нас?

— Да.

Четиримата насядаха по двама едни срещу други с пушки напреко на коленете. Оглеждаха се изучаващо.

Двамата вождове бяха с почти еднакви фигури — дълги и мършави, с жилести крайници, изцяло облечени в бизонова кожа. Бяха свързали косите си в кичур със закрепени в него вождови пера. Чертите им не можеха да се различат, тъй като живописта бе дебело нанесена по лицата.

— И тъй, какво искате? — попита Сам Хокинс. — Защо задържате ездата ни?

— Искаме да знаем имената ви.

— Аз се казвам Даниел Уилърс, а спътникът ми — Айзък Болтън.

— Аз пък съм Ревящия бик — произнесе вождът с достойнство.

— А аз — обади се другият също така гордо — съм Танцуващата мечка.

— Никога не съм чувал имената ви.

— И ние вашите още не. Сигурно не ловувате от дълго из тези местности.

— Тази прерия ни е позната, ала ние сме мирни ловци. Не ходим на лов за слава и известност, а за бобри и бизони.