— Запознавали ли сте се и с други ловци?

— С неколцина.

— Може би сте се срещали и с един, който се казва Сам Хокинс?

— Не.

— При него трябва да има и други двама — дълги и тънки, като прътовете на някоя типи. Дали тези трима ловци не са ви приятели?

— Не.

— Това е много добре. Иначе щяхме да ви убием!

— Че тоя Сам Хокинс враг ли ви е?

— Да. Той пречука няколко наши братя.

— Вие от кое племе сте?

— От племето на поуните.

При това съобщение Сам Хокинс изпита някакво неприятно боцкащо усещане под кожата на главата си. О, не, не под кожата на главата, защото дребният трапер от много години носеше вече перука — в една битка с индианци му бе взет скалпа, след което те го бяха оставили да лежи, смятайки го за мъртъв. И тези индианци бяха също така поуни. Нищо чудно, че сегашната среща възкреси по най-жив начин тогавашното събитие.

— Откъде знаеш, че Сам Хокинс се намира в тази местност? — продължи да подпитва малкият.

— Неговите приятели ни го казаха.

— Кои приятели?

— Те се наричат помежду си Дик и Уил.

— Съобщили са ви го, макар да сте техни врагове, а те негови приятели?

— Така е.

Веждите на трапера се свиха, но само за миг. Беше силно угрижен за приятелите, ала прикри мислите си.

— Значи сте се срещнали с тях?

— Да.

— Те сега къде са?

— Препуснаха напред, не знам накъде.

— И вие сега търсите тоя Сам Хокинс?

— Да. Мислехме, че може да си го видял.

— Не съм го виждал, но с този мой спътник сме заедно едва отпреди няколко часа. Той е бил по-дълго в тази местност и може би го е срещнал. Да го питам ли, понеже той не знае вашия език?

— Питай го!

Това бе целил Сам Хокинс. Искаше да говори със спътника си, без да събуди недоверието на индианците, сега му се отдаваше възможност да постигне целта си. Той направи неангажирана физиономия и му каза на немски: