Вмъква се в сводестото здание, изминава всички добре познати завои, отправя се надолу по ниска рампа. Стаята не е заключена и е малко студено, но когато влиза в нея, той започва да се поти. Двете студени камери са в действие. Проверява мониторните им системи и взема мерки всичко да бъде наред.

Добре, върви! Сега вземи екипировката. Те няма да я използват.

Той се колебае.

Приближава се и поглежда надолу през зрителните пластинки лицата на спящите. Никаква прилика, слава Богу. Тогава осъзнава, че трепери. Отдръпва се назад, бързо се обръща и хуква към склада.

По-късно с жълта шейна, натоварена със специалната екипировка, той се насочва към вътрешността на полуострова.

Докато кара шейната, снегът престава да вали и вятърът спира. Той се усмихва. Снегът искри и знаците покрай него не му изглеждат чак толкова непознати. Най-после добро предзнаменование.

Тогава нещо пресича пътеката, обръща се, спира и застава с лице към него.

АНДРЮ ОЛДЪН. Андрю Олдън, някога човек със забележителна почтеност и ресурси, на смъртното си легло бе избрал да съществува вечно като компютърна програма; след това омагьосаната сянка на съзнанието му снове и лъкатуши като централна оценъчна програма за действията в големия стражеви компютърплекс в Плейпойнт. И тук той функционира като програма със забележителна почтеност и ресурси. Поддържа града и се бори със стихиите. Не само отговаря на натиска, но и предугажда структурните и функционалните нужди. Като правило предсказва времето. Като професионален войник, какъвто беше някога, е постоянно нащрек — това не е трудно, като се имат предвид ресурсите, до които има достъп. Греши рядко, винаги е компетентен, а понякога блестящ. От време на време негодува от безплътното си състояние. От време на време се чувства самотен.