— Ами ако има нещо тук и то иска ти… ако то те води за носа?

— Това би било мой проблем, не твой.

— Мога да те защитя от това. Върни се в Плейпойнт.

— Не, благодаря. Ще оцелея.

— Ами Дороти?

— Какво Дороти?

— Сама ли ще я оставиш? Може да има нужда от теб?

— Това си е моя работа.

— На последната ти жена не й провървя кой знае колко.

— По дяволите! Махни се от пътя ми или ще те съборя!

Роботът се отмества от пътя. Олдън наблюдава през сензорите си как Пол се отдалечава.

«Много добре. Знаем къде сме, Пол. А ти не си се променил. Това улеснява нещата.»

Сега Олдън фокусира раздвоеното си внимание. Този път върху Дороти. Облечена в отоплявани дрехи. Върви. Приближава се към сградата, от която бе видяла Пол да излиза с возилото си. Викала го бе и го бе ругала, но вятърът беше отнесъл думите й. И тя също се бе преструвала, че спи. Но се канеше да го последва, след като мине известно време. Олдън вижда как тя се препъва и иска да отиде да й помогне, но няма превозно средство подръка. Насочва към нея едно, за да се избягнат бъдещи произшествия.

— Да го вземат дяволите! — мърмори тя и върви по улицата. Снежни панделки се надигат и се въртят пред нея.

— Къде отиваш, Дороти? — пита Олдън през един близък говорител.

Тя спира и се обръща.

— Кой…?

— Андрю Олдън — отговаря той. — Гледам как напредваш.

— Защо? — пита тя.

— Интересува ме твоята безопасност.

— Бурята, за която спомена преди ли?

— Отчасти.

— Вече съм голямо момиче. Мога да се грижа за себе си. Какво имаш предвид с това «отчасти»?

— Движиш се с опасна компания.

— Пол? Как така?

— Веднъж той заведе жена на същото опасно място, към което се е отправил сега. Тя не се върна.

— Той ми го каза. Било е нещастен случай.