— И никакви свидетели.

— За какво намекваш?

— Подозрително е. Това е всичко.

Тя пак продължава към административната сграда. Олдън се прехвърля на друг говорител в самия вход на сградата.

— Не го обвинявам в нищо. Щом си решила да му имаш доверие, чудесно. Но не се доверявай на времето. За теб ще е по-добре да се върнеш в хотела.

— Благодаря, макар да няма защо. — И тя влиза в сградата.

Той я следва, докато тя разглежда там, усеща, че пулсът й се ускорява, когато спира пред студените бункери.

— Това спящите ли са?

— Да. Пол някога заемаше същото положение, както и нещастната жена.

— Знам. Виж какво, ще го следвам, независимо дали го одобряваш или не. Защо тогава просто не ми кажеш къде държите онези шейни?

— Много добре. Ще направя дори нещо повече. Ще те водя.

— Какво имаш предвид?

— Моля за една услуга, която всъщност ще ти бъде от полза.

— Казвай.

— В шкафа за екипировка зад теб ще намериш дистанционна сензорна гривна. При това за двустранна връзка. Носи я. Тогава ще мога да бъда с теб. За да ти помагам. Може би и да те защитавам.

— Можеш да ми помогнеш да го следвам?

— Да.

— Добре. Ще приема.

Тя отива до шкафа и го отваря.

— Тук има нещо, което прилича на гривна с разни финтифлюшки.

— Да. Натисни червеното копче.

Тя го натиска. Гласът му сега зазвучава отчетливо от уреда:

— Сложи си я и ще ти покажа пътя.

— Добре.

СНЕГОВЕТЕ. Бели пластове и хълмове, туфи вечнозелени храсти, стърчащи камари камъни, снежни вихрушки, усукани като хълмчета под камшиците на вятъра… Светлина и сянка. Пропукващо се небе. Следи по защитените от вятъра места, а зад тях — гладка равнина.

Дороти продължава опакована и маскирана.

— Изгубих го — мърмори си тя, изгърбена зад огънатото ветроупорно стъкло на жълтата си шейна с аеродинамична форма.