Чет вече чуваше гласове зад дърветата.

— Затваряйте си скапаните усти и двамата. Вече почти стигнахме Юмрука.

Излязоха под западната стръмнина и заобиколиха хълма откъм изток, където склонът беше по-полегат. В края на гората десетина мъже се упражняваха в стрелба — бяха издялкали мишени в дебелите стволове на няколко дървета.

— Виж — каза Ларк. — Свиня с лък.

Вярно, най-близкият откъм тях стрелец беше самият сир Прасчо, дебелакът, който бе отнел мястото му при майстер Емон. Само като видя Самуел Тарли, Чет кипна от яд. Слугуването при майстер Емон беше едно от най-хубавите времена в живота му. Старият слепец не беше от придирчивите, а и повечето неща му ги вършеше Клидас. Задълженията на Чет бяха леки: почистиш гарванарника, напалиш огън, донесеш му яденето… а и Емон веднъж не беше посегнал да го удари или нахока. „И като помислиш, да ме изхвърлят, само щото тя бил благородник и знаел да чете. Ще го накарам аз ножа да ми прочете преди да му разпоря гърлото.“

— Вие продължете — каза Чет на двамата. — Аз ще остана да погледам.

Кучетата дърпаха напред да се приберат по-скоро при храната, която мислеха, че ще им дадат. Чет срита кучката с върха на ботуша и това за малко ги накара да мирясат.

Остана при дърветата и загледа как дебелото момче се бори с дългия лък, висок колкото него, с изопнато като червена луна лице от усилието. В земята пред него стърчаха забити три стрели. Тарли постави първата и опъна, задържа дълго време, мъчейки се да се прицели, и пусна. Стрелата се отвя настрани някъде в зеленото. Чет се изсмя високо и със сладка злоба.

— Сега тая няма да я намерим и пак мене ще обвинят — изхленчи Ед Толет, киселият сивокос скуайър, когото всички наричаха Ед Скръбния. — Каквото и да се загуби, все мене гледат, откакто загубих оня кон. Конят беше бял и валеше сняг, какво очакваха?

— Тази я отвя вятъра — заяви Грен, друг от приятелите на лорд Сняг. — Гледай да държиш лъка здраво, Сам.