— За какво говориш, Толет?

— За брадвата, дето ти цепна черепа. Вярно ли е, че половината ти мозък е изтекъл и кучетата ти са го изяли?

Едрият смотаняк Грен се засмя и даже Самуел Тарли се усмихна боязливо. Чет срита първото куче, което му попадна, дръпна ремъците и подкара животните нагоре по склона на хълма. „Смей се колкото щеш, сир Прасчо. Ще видим кой ще се смее тая нощ.“ Само съжали, че няма да му остане време да убие и Толет. „Намусен тъпак с конско лице, това е той.“

Катеренето беше стръмно дори от тази страна, където склонът беше най-полегат. Нагоре кучетата се разлаяха и го задърпаха — още си мислеха, че скоро ще ги нахранят, само че той им даде по някой и друг ритник и шибна едрата кучка с бича. След като ги върза, отиде да докладва.

— Отпечатъците бяха точно както го каза Великана, но кучетата се опънаха — каза той на Мормон пред голямата му черна шатра. — Тъй, по реката, следите може и да са стари.

— Жалко. — Лорд-командир Мормон беше с плешива глава и рошава сива брада, а гласът му прозвуча толкова уморено, колкото изглеждаше самият той. — На всички щеше да ни дойде добре по една мръвка прясно месо. — Гарванът на рамото му заклати глава и заповтаря:

— Месо. Месо. Месо.

„Можехме да изпечем проклетите кучета“ — помисли Чет, но не си отвори устата, докато Стария мечок не го отпрати. „А пък на тоя му свеждам глава за последен път“ — каза си той доволно. Струваше му се, че става още по студено, макар да беше готов да се закълне, че е невъзможно. Кучетата се скупчиха, окаяно подвили опашки в замръзналата кал, а на Чет малко му трябваше да изпълзи и да се свие между тях. Вместо това уви с черния вълнен шал долната част на лицето си, като остави тясна цепка на устата, колкото да диша. Откри, че е малко по-топло, ако се движи, и взе да обикаля в кръг с една пачка горчивец в ръка, давайки по листо-две на братята на пост, колкото да чуе какво имат да кажат. Никой от мъжете от дневната смяна не влизаше в плана му, но все пак смяташе, че няма да е зле да знае какво мислят.