Мислеха предимно, че тоя ден е скапано студено.

Сенките взеха да се удължават и вятърът се усили. Пищеше пронизително през процепите в кръглата стена.

— Мразя го тоя звук — оплака се дребният Великан. — Все едно че някое бебе в храстите скимти за майчино мляко.

Като свърши обиколката и се върна при кучетата, завари при тях Ларк.

— Командирите пак са се събрали в палатката на Стария мечок. Говорят си нещо, много свирепо.

— Те така си знаят — каза му Чет. — Нали са знатни, всички освен Блейн, вместо с вино се напиват с думи.

Ларк се наведе до ухото му.

— Червясалия мозък продължава да ми дрънка за птицата — предупреди той и се озърна да се увери, че наблизо няма други. — Сега иска да свием и малко зърно за проклетата твар.

— Тя е гарван — каза Чет. — Яде трупове. Ларк се ухили.

— Неговия може би?

„Или твоя.“ Според Чет големият мъж им трябваше повече от Ларк.

— Престани да трепериш за Пол Дребния. Ти си свърши твоето, той — неговото.

Здрачът вече пълзеше из горите, когато най-после се отърва от Сестриния и седна да си наточи меча. Работата беше адски трудна с ръкавици, но трябваше да е луд да ги свали. При този студ всеки тъпак, който пипнеше стомана с голи ръце, щеше да загуби парче кожа.

Когато слънцето се скри съвсем, псетата заскимтяха. Чет им даде вода, съпроводена с няколко ругатни.

— Половин нощ още и сами ще си намерите яденето. — И тогава му замириса на ядене.

Дивен поддържаше готварския огън и Чет си взе пая корав хляб и купа боб със сланина от готвача Хейк.

— Много е тиха тая гора — говореше старият горянин. — Жаби не се чуват от реката, бухали не бухат в тъмното. Поумряла гора от тая не съм виждал в живота си.

— Те и зъбите ти са умрели — каза Хейк. Дивен изтрака с дървените си зъби.

— И вълци не се чуват. Одеве имаше, ама сега… Къде ли са отишли, а?