— Ще измрем! — Това беше гласът на Мейслин Зеления, треперлив и уплашен.

— Мрем — изграчи гарванът на Мормон и запляска с черните си криле. — Мрем, мрем, мрем.

— Много от нас — каза Стария мечок. — Може да загинем и всички. Но както е казал друг един лорд-командир преди хиляда години, затова са ни облекли в черно. Спомнете думите си, братя. Защото ние сме мечовете в тъмното, стражите по стените…

— Огънят, който гони студа. — Сир Маладор Локи извади дългия си меч.

— Светлината, която носи утрото — отзоваха се други и още мечове излязоха от ножниците.

И после всички взеха да вадят мечовете и се вдигнаха близо триста меча, и също толкова гласове завикаха:

— Рогът, който буди спящите! Щитът, който пази владенията човешки!

Чет нямаше избор, освен да присъедини гласа си към другите. Въздухът наоколо се замъгли от дъха им, а светлината на огъня засвятка по стоманата. Остана доволен като видя, че Лорк и Меката стъпка, както и Донел Хил Сладура също се включиха, уж че и те са тъпаци като другите. Това беше добре. Нямаше смисъл да привличат внимание, след като часът им щеше да дойде толкова скоро.

Когато виковете заглъхнаха, той отново чу писъка на вятъра — усилваше се. Пламъците се завихриха и затрептяха, сякаш и на тях им стана студено, и във внезапно настъпилата тишина гарванът на Стария мечок още веднъж изграчи силно:

— Мрем.

„Умна птица“ — реши Чет след като командирите ги освободиха, като предупредиха всички да се нахранят добре и да се наспят. Чет се мушна под купчината си кожи до кучетата, а главата му щеше да се пръсне от нещата, които можеха да се объркат. Ами ако тая скапана клетва вземеше, че вдъхне кураж на някой от тях? Или ако Пол Дребния забравеше и се опиташе да убие Мормон по време на втория пост, а не на третия? Или ако Мейслин вземеше, че се уплашеше, или някой се окажеше доносник, или…

По едно време усети, че се вслушва в нощта. Вятърът наистина звучеше като скимтящо бебе, а от време на време се чуваха и мъжки гласове, конско цвилене, главня, запращяла в огъня. Но друго нищо. „Колко е тихо.“