Лицето на Беса заплува пред очите му. Дощя му се да й каже: „Не ножа исках да ти наръгам. Цветя ти набрах, диви рози, вратиги и жълтурчета, цяла сутрин ти ги брах.“ Сърцето му тупаше като барабан, толкова силно, че се уплаши да не събуди целия лагер. Лед покри брадата и устата му. „Откъде дойде това, с Беса?“ Колкото пъти се беше сещал за нея досега, беше само за да си спомни как изглеждаше, когато умря. Какво му ставаше? Едва дишаше. Да не вземе да заспи? Изправи се на колене и нещо влажно и студено го докосна по носа. Чет вдигна очи нагоре.

Валеше сняг.

Усети как сълзите замръзнаха по бузите му. „Не е честно“ — дощя му се да изкрещи. Снегът щеше да съсипе всичко, което беше нагласил, всичките му грижливи планове. Валеше тежко, на тлъсти бели парцали. Как щяха да намерят в тоя сняг заровените си торби с храната или пътеката, по която, мислеха да тръгнат на изток? „Че то Дивен и Бинън няма да им трябват, за да ни изловят, като тръгнат по дирите в пресния сняг.“ А и снегът скриваше земята, особено нощем. Кон можеше да се спъне в някой корен и да счупи крака си в камък. „Край — осъзна Чет. — Свършено е с нас преди да сме почнали. Загубени сме.“ Край с лордския живот за сина на събирача на пиявици, край с цитаделата, с жените и короните. Само един дивашки меч в корема му и небелязан гроб в мразовитата пустош. „Снегът ми го взима всичко това… проклетият сняг…“

Сняг му беше съсипал живота и преди. Сняг и любимото му прасе.

Чет стана. Краката му се бяха схванали, а сипещите се едри снежинки превръщаха далечните факли в смътни оранжеви сияния. Чувстваше се все едно че са го нападнали облак студени бели буболечки. Трупаха се по раменете и главата му, прелитаха пред носа и очите му. Чет изруга и забърза. „Самуел Тарли — напомни си той. — Още мога да се разправя със сир Прасчо.“ Уви шала около лицето си, покри главата си с гуглата и закрачи през лагера към мястото, където спеше страхливецът.