„Триста души срещу трийсет хиляди.“ За Чет това си беше говняно безумие, а най-безумното беше, че сир Маладор го беше убедил и двамата бяха на път да убедят и Стария мечок.

— Ако чакаме много дълго, ще изтървем и тая възможност. Друг път няма да ни падне — говореше Малък лес на всеки, който се съгласи да го слуша. На което сир Отин Витърс възразяваше:

— Ние сме щитът, който пази човешките владения. Човек не си хвърля щита току-тъй, без сериозна причина. — Но на това пък Торен Малък лес отвръщаше:

— В боя с мечове най-сигурната ти защита е бързият удар, който посича врага, а не да се криеш зад щит.

Обаче нито Малък лес, нито Витърс държаха командата. Командата я държеше лорд Мормон, а Мормон чакаше другите си съгледвачи, чакаше Джарман Бъкуел и мъжете, които се бяха изкатерили по Великанска стълба, чакаше и Корин Полуръката и Джон Сняг, дето се забиха в Пискливия проход. Само че Бъкуел и Полуръката нещо се бавеха. „Измрели са сигурно.“ Чет си представи Джон Сняг изпънал крака, посинял и замръзнал на някакъв пуст планински връх с дивашко копие, забито в копелдашкия му задник. Мисълта го накара да се усмихне. „Дано са убили и проклетия му вълк.“

— Тук мечка няма — изведнъж реши той. — Само една стара диря, нищо повече. Айде обратно на Юмрука.

Кучетата така задърпаха, че за малко да го съборят, по-нетърпеливи да се връщат даже и от него. Сигурно си мислеха, че ще ги нахранят. Чет се изсмя. Не беше ги хранил три дни, за да освирепеят от глад. Тая нощ преди да се измъкне в тъмното щеше да ги пусне из коневръзите, след като Донел Хил Сладура и Карл Куция срежат въжетата. „Ще им ръмжат псетата и ще цвилят побеснели коне из целия Юмрук, ще им тичат през огньовете, ще им прескачат стената и ще им тъпчат палатките.“ При цялата тая суматоха сигурно щяха да минат часове, докато разберат, че липсват четиринайсет братя.