Единствените жени, които Чет бе познал, бяха курвите, които си купуваше в Къртичиното. На младини селските момичета извръщаха очи и им призляваше само като му видят лицето с буцата и гноясалите мехури. Най-лошото беше с оная мърла, Беса. Разчекваше си кълките за всяко момче в Блатото на Хаг и той си беше помислил, защо да не му бутне и на него? Даже си загуби цяла сутрин да бере горски цветя, като разбра, че ги харесвала, но тя само му се изсмя в лицето и му каза, че по-скоро ще се овъргаля в леглото с пиявиците на баща му, отколкото с него. Само че като я ръгна с ножа, хич не й беше до смях. Ей това беше сладка работа, да й видиш лицето, когато я ръгна, затова той издърпа ножа и я наръга още веднъж. Когато го хванаха при Седемте потока, старият лорд Уолдър Фрей дори не си направи труда да дойде да го съди сам. Беше пратил едно от копелетата си, Уолдър Реките, и докато Чет се опомни, вече вървеше към Вала с оня миризлив черен дявол Йорен. Заради един сладък миг му взеха целия живот.
Но сега беше решил да си го върне, с жените на Крастър в добавка. „Оня извратен стар дивак е прав. Щом си поискаш една жена, взимай я, не да й береш китки, та дано не ти забележи скапаните мехури.“ Чет беше решил тая грешка да не я повтаря повече.
„Ще стане, няма начин да не стане — увери се той за стотен път. — Само да се ометем веднъж оттука.“ Сир Отин щеше да тръгне на юг към Сенчестата кула, най-късия път до Вала.