Защото той няма никакъв усет за тези неща.

Той не вижда, че всички правим каквото можем, за да оцелеем, да оцелеем.

Едни се смеят, други плачат, трети удрят по света с юмруци, четвърти бягат, но всичко се свежда до едно: правят каквото могат.

Светът гъмжи от хора и всеки се дави, но всеки плува в различен стил към далечния бряг.

А мистър Винески? Той прави каквото може с ножиците и не разбира моята писалка и разхвърляни листа, по които като по мухоловка се лепи моята взета назаем английска душа.

Мистър Дикенс спусна крака от леглото и се пресегна за пътната си чанта.

— Тъй че трябва да се стягам и тръгвам.

Аз докопах чантата преди него.

— Не! Не можете да си тръгвате! Не сте довършили книгата!

— Пип, скъпо момче, ти не ме слушаше…

— Светът очаква! Не може просто да зарежете на средата „Двата града“!

Той полека измъкна чантата от мен.

— Пип, Пип…

— Не можете, Чарли!

Погледна ме в лицето и то сигурно е било тъй нажежено до бяло, че той трепна.

— Аз чакам! — извиках. — Те чакат!

— Те ли…?

— Тълпите пред Бастилията. Париж! Лондон. Довърското море. Гилотината!

Втурнах се да отворя всички прозорци още по-широко, като че ли нощният вятър и лунната светлина можеха да влязат със сенките и звуците си, да пропълзят по килима и да се прокрадват в очите му, а пердетата се развяха е жестове на призраци и чух, кълна се, а и Чарли чу тълпите, колелата на каретите, страшното свистящо спускане на режещото острие и глави, които падат като зелки, и бойните песни и всичко това на вятъра…

— О, Пип, Пип…