— Какъв сън само ти разказах! Боже Господи, не разбираш ли колко е важен! Какво ще кажеш за образа на майката в него?

— Защо не ме оставиш да си върша работата, Боб?

— А нима имам друг избор — отговарям намусено.

— Винаги имаш избор. Боб, но много бих желал да ти цитирам нещо, което самият ти неотдавна каза.

Зигфрид млъква и аз чувам собствения си глас, записан на една от неговите касети. „Зигфрид, там са скрити огромна болка, и вина, и мъка, които не мога да понеса“.

Чака ме да кажа нещо

Аз наистина не издържам и след малко отбелязвам:

— Добър запис — признавам аз, — но предпочитам да говорим за начина, по който се явява образът в моите сънища.

— Мисля, че ще бъде по-полезно, ако изследваме онзи, другия въпрос, Боб. Възможно е те да са свързани.

— Наистина ли? — Неочаквано изпитвам силно желание да разискваме въпроса теоретично и философски, но той отклонява това ми желание.

— Моля те, разкажи ми какво чувстваш от последния си разговор с Клара, Боб.

— Вече ти разказах. — този разговор никак не ми харесваше, пък и беше такова губене на време. Бях сигурен, че знае всичко това от тона на гласа ми и от силата, с която опъвах ремъците. Беше по-лошо, отколкото при съня за майка ми.

— Зная, че предпочиташ да говорим за майка ти. Боб, но моля те, не сега. Разкажи ми за случката с Клара. Какво е чувството ти към нея сега, в тази минута?

Опитвам се наистина да си спомня. В края на краищата мога да си позволя това. Не е необходимо обаче да му кажа какво чувствам. Единственото, което измислих като отговор, беше:

— Нищо особено.

След малко Зигфрид пита:

— Това ли е всичко, „нищо особено“?

— Това е. Нищо особено. — Нищо особено, но само на повърхността. Аз наистина си спомних как се чувствах тогава. Влизането в синята мъгла. Неясните очертания на звездата-фантом. Разговорът с Клара по радиотелефона, докато Дейн ми казваше нещо… Закрих отново тази част от паметта си.