Сякаш беше член на „семейство“ — дума, която знаеше от книгите и от онова, което му бяха казали Мъртвите. Това беше добре. Почти толкова добре, колкото и в стаята на сънищата, където за известно време имаше илюзията, че е част от стотици, милиони семейства. Безброй много хора! Това обаче беше повече, отколкото можеше да понесе продължително време. И така, когато трябваше да напусне предния пост, за да се върне за вода и за по-осезаемата компания на Мъртвите, той никога не съжаляваше. Но винаги желаеше да се върне на неудобната кушетка, под кадифеното метално одеяло и да се пренесе в царството на сънищата.

То го чакаше, но Уон реши да даде на Мъртвите още една възможност. Дори и когато не изпитваха голямо желание за разговор, понякога те проявяваха интерес, ако се обърнеше към тях директно. Уон помисли малко, а после набра номер петдесет и седем.

В слушалката се дочу далечен, тъжен глас, който си мърмореше: „…опитай се да му разкажеш за липсващата маса. Маса! Единствената маса, която се въртеше в ума му, бяха двадесет килограма гърди и задник! Онази безвкусно облечената, Дорис. Никой не я поглежда и, о-о, момче, забрави за мисията, забрави за мен…“

Уон намръщено вдигна ръка, за да натисне вилката. Номер петдесет и седем беше толкова досаден! Той обичаше да я слуша, когато разсъдъкът й беше нормален, тъй като гласът й напомняше малко на гласа на неговата майка — такъв, какъвто го беше запомнил. Но тя изглежда винаги преминаваше от астрофизиката, космическия полет и другите интересни неща към своите лични проблеми. Уон се изхрачи върху мястото на панела, зад който според него живееше номер петдесет и седем — трик, който беше научил от Древните — като се надяваше, че тя ще разкаже нещо интересно.

Изглежда обаче тя нямаше такова намерение. Номер петдесет и седем — когато беше с всичкия си, тя искаше да я наричат Хенриета — бръщолевеше за големи червени премествания и изневерите на Арнолд с Дорис.