„Можехме да сме герои“, изхлипа тя, „и да получим десет милиона долара награда, а и повече, знае ли човек колко биха платили за открития път? Но те продължиха да се промъкват в обслужващия модул и…“

— Кой си ти?

— Аз съм Уон — отговори момчето, като се усмихваше окуражително, макар и да не мислеше, че тя може да го види. Тя очевидно се намираше в момент на просветление. Обикновено не знаеше, че той й говори. — Моля, продължавай да говориш.

Настъпи дълга тишина, а после се чу:

— NGC 1199, съзвездие Стрелец А Запад.

Уон учтиво изчака. Последва друга дълга пауза, после тя продължи:

— Той не подбира предложенията. Всичките си начинания е предприемал с Дорис. Два пъти по-млада от него! А умът й патешки. Преди всичко тя не трябваше да участвува в мисията…

Уон поклати глава като Древните с жабешки уста.

— Много си скучна — каза той строго и я изключи. Помисли малко, после включи професора, номер четиринайсет:

„…макар че Елиот още беше студент в Харвардския университет, силата на неговото абстрактно мислене беше като на напълно зрял човек. И то на гений. «Сигурно съм имал две нащърбени щипки.» Самоосъждане на един солиден човек, доведено до неговата символична граница. Как се вижда той? Не просто като раковидно животно. Не дори раковидно, само абстракция на раковидно: щипки. И при това нащърбени. На следващия ред виждаме…“

Уон отново плю върху панела и прекъсна връзката; цялата стена беше замърсена със следите от неговото неудовлетворение. Слушаше с удоволствие когато докторът рецитираше поезия, но не обичаше да слуша, когато говореше за нея. С най-лудите от Мъртвите, като номер четиринайсет и петдесет и седем, човек никога не знае какво ще се случи. Те рядко отговаряха и почти никога нормално, така че човек или трябваше да слуша онова, което казваха, или да ги изключи.

Вече беше време да тръгва, но той опита още един път — единственият с трицифрен номер, неговият специален приятел Тайни Джим.