— Неловко ми е някак — промърмори Смолин. — Такова нещо заради един човек. Аз разбирам, къщата не е построена само заради мен, в нея ще живеят и други хора. Но… Това пък какво е?

Внезапно основите на къщата засветиха, излъчвайки към земята меко разсеяно сияние.

— Да вървим!

Юрков грабна чантата си и заситни към къщата.

— Тази светлина — подхвърли той — означава, че къщата е готова да приеме стопаните си. Впрочем вие се страхувахте, че строителството ще повреди поляната. Надзърнете под основите.

Смолин се наведе. Цялата плоскост излъчваше топли слънчеви отблясъци. Под къщата и около нея проблясваха капчици гъста роса. Тревата навсякъде изглеждаше както преди, само около централната опора се виждаше изсъхнала ивица.

— И там ще се оправи — махна с ръка Юрков. — Съгласете се, че нашата къща с нищо не е навредила на природата.

— Значи, тази светлина замества слънцето на останалата в сянка трева.

— Точно така. Влизайте, влизайте. Трябва да ви представя на къщата.

— В какъв смисъл?

— В буквален, да ви запозная. Все пак това не са просто стени, покрив и така нататък. Пред вас е квазисъщество. Расте, храни се, диша — живее в известен смисъл.

— Живее?

— Добре, добре — функционира. В случая и философът ще се обърка. Може да не изтривате краката си. Колкото и да са мръсни подметките, стълбата ще изсмуче всичко.

— На принципа на перисталтиката ли?

— Разбира се.

Подметките леко полепваха към стъпалата. Смолин натисна по-силно крак. Обувката му потъна в пореста, еластична материя.

— Не е ново…

— А, излишни новости не са необходими. Те и без това изобилствуват тук, сигурен съм.

В антрето Юрков се спря.

— Последната операция, само за минута. Виждате ли този червен кръг на стената? Тук е контактът. Махаме предпазителя. Има гнездо за батерията. Взимаме я… — Юрков извади от чантата си цилиндър, свали капачката му. Разкриха се металните пластинки на контакта. — Ето! Пъхаме батерията в гнездото — следете! — така, влезе… За месец, а и за повече къщата е обезпечена с енергия.