Юрков се спусна. Материалът беше толкова прозрачен и тънък, че изглеждаше сякаш Юрков ще излети като снаряд през прозореца. Смолин неволно понечи да го хване. Напразно. Прозорецът сякаш мигна, сви се по-бързо от зеницата на окото и отблъсна Юрков, както стената топка. Смолин ахна. Прозорецът бавно почна да се разширява, изпъкналият биолит се изглади и всичко прие предишния си вид.

— Не би ли било по-просто да направите биолита по-дебел? — с недоумение промърмори Смолин.

— Пита се дали е трябвало — Юрков се усмихна. — О, вие не можете още да си представите каква е нашата къща. Добре, да продължим разглеждането. Тук е кухнята, тук — банята, тук — тоалетната. Вода между впрочем подава самата къща: колкото и дълбоко да се намира водоносният пласт, централната опора ще стигне до него не по-зле от корените на всяко дърво. Тук е сауната… Тук… Тук…

Юрков продължаваше да изрежда, това пречеше на Смолин да посвикне с къщата. Мъкнеше се след него и само кимаше в отговор.

— Усещате ли някакъв мирис. Или дъх на застоялост?

— Какво? О, не. Въздухът е свеж.

— Горски! Обърнете внимание. Във всички помещения въздухът е свеж, горски! Въпреки че в къщата непрекъснато стават обменни реакции. Даже тухлата мирише, камо ли живо същество… Напразно ще търсите вентилационна уредба или някакъв процеп. Пълна херметичност. Вентилация в обикновения смисъл на думата няма, няма никакви отдушници, нито течения, а въпреки това въздухът е прекрасен. Виждали ли сте нещо подобно?

— Да си призная, не.

— Досещате ли се как е устроено?

Смолин поклати глава. Юрков благоговейно понижи глас:

— Прозорците дишат, те вентилират въздуха. Милиарди невидими устица, без прозрачността да пострада, как ви се струва? Ето защо слоят е толкова тънък. Всичко е предвидено! Някога наричаха тези къщи машини за живот.